Преди около половин час разбрах, че сега съм щастлива.
Мина ми тази мисъл през главата и остана в мен, като по-важна от останалите. Всъщност тя дойде при мен след като известно време приемах и отпращах най-различни мисли. Сред тях имаше много познати, с които обикновено идентифицирам състоянието си - какво усещам, отпуснати ли са някои части от тялото ми или напрегнати. През повечето време даже не възприемам такива усещания като мисли, а вярвам в тях безпрекословно. Нищо не стои между мен и тях, те са реалността, в която духът ми е потопен, докато мисълта ми е ангажирана със задачите, които умът й е поставил.

Ето, че сега се случи да понаблюдавам отстрани. Нощ е и е много по-тихо от обикновено. Като че ли това обстоятелство има значение за съзерцателната будност, в която изпаднах за около час, защото обикновено в София е по-шумно. Пожелавам си тя да е по-тих и по-чист град, особено въздухът.

Реших да споделя решението си за щастие в блога, като поводът са множеството унили постинги, в които авторите споделяме свои разочарования или въпроси към естеството на живота, чиито отговори сме чакали прекалено дълго. Стори ми се необходим противовес на мрачната тенденция в писането на лични послания, каквито съм чела и каквито, сама съм писала, макар да признавам, че не помня да съм сядала да пиша някога без да имам надежда. Сега причината да съм щастлива е, че се съгласих да имам повече, отколкото по-рано. Толкоз.

Не се случи без да си почивам повече, отколкото съм свикнала. Не се случи без да променя навиците си. Продължавам да измислям своя представа за себе си, която се развива на собствено ниво от мозъчната активност, докато иначе чета, или чистя, но, докато, въобще казано, съм се захванала волево да изкарам докрая занимание, което съм счела за полезно.

Аз съм си същата, обаче илюзиите, с които живея, се променят. И това се оказа много работещо! Спомням си преди близо четири месеца един кратък момент, беше тъмно навън и зима, за който останах без пукната илюзия. Отидох и седнах на леглото си. Все тая. Празно. Ама празно! Няма нищо бе, нищо. Нито ми се спи, нито някое чувство на хоризонта, заради което да хвана да си вадя панделки от ушите. Във всеки случай нищо за вършене. Това, дето обикновено ме тласка към действане си беше отишло, много отишло при това. Така отишло си беше, че ми беше ясно, че никога не го е имало. Или пък мен не ме е било имало. А имаше ли ме? Имаше.

Нямах обаче зор за каквото и да било. Стоя си. Хем си стоя, хем не чакам. Появи се известен интерес как ще я караме оттук нататък. Отстрани погледнато, равновесието беше пълно, обаче помнех, че да съм жива и будна преди ми личеше по по-различен начин. Повече мърдах и повече неща ми се искаха, пък и ми пукаше. Реших да си задавам въпроси, един вид, заех грижовно отношение към себе си ("ако трябва нещо, да помагаме"). "Какво искаш?", питам любезно.

"Искам отново да съм дете.". "Ама това е неосъществимо!", ядосах се на неочакваната амбиция. Което вече беше нещо от онези неща, нещата от живота.

Пък сега, съответно четири месеца оттотаз, усещам,че през някои "по време на" съм започнала да мога да имам повече, отколкото обикновено. Става дума за материални неща. Става дума да чувстваш удоволствие от благосъстоянието си.

При което, ето хубавата надежда, с която, щом излезе на белия свят, приключвам: ще имам капацитета да давам на хората повече, което сигурно значи според нуждите им, а не въобще.