Здравей, мила Лю!

Имам доста да ти разказвам - тука се запознах с едно момче... :-)

Отивам значи аз преди около месец и половина на събиране на роднините ми у Веси, майката на Дади. И, за да не закъснея, спирам такси пред Руското посолство. Това, с едната ръка, а в другата държа саксия с розови циклами за подарък. Влизам в таксито и се изненадвам колко млад е шофьора. Смее се и ми вика:"Това цвете за мене ли е?". Започнахме да се шегуваме, а той вече трети път казва това за цветето. На мене ангелите са ми малко слаби :-), та му викам, това за цветето още веднъж ако го повторите, ще взема наистина да Ви го дам. Щото той ми харесваше :-)

Оттогава сме се виждали само три пъти. Той, казва се Андрей, иска да живеем заедно. Решил е, че лечението за житейската му мъка е да си има дете, за"тва настоява да ставаме семейство :-) Вчера беше последната ни среща. Исках да ме води на кино, обаче там нямало къде да си остави таксито в безопасност. Тук е мястото да отбележа, че мъжът е жертва на работохолизъм и само масла, филтри и водни помпи го влекат насам-натам, както и ангажименти по работа. През последната седмица от седем срещи ми отмени четири подред плюс още една! Аз, направо казано, се разболях от нерви. Инак виждам добрата страна на отменените срещи - така имах време да обмисля предложението му и да си пофантазирам за нас. Вчера бях на косъм на прекъсна всякаква нататъшна комуникация с него, понеже противоречието между напъна да ме превърне в свое семейство и времето, което ми отделяше ме накара да спра да му имам доверие и много да се ядосам. Обаче вечерта се видяхме и даже успях да се проявя в най-блестяща светлина, понеже, както можеш да се сетиш, той не ме слуша! И, ето какво: бяхме на ресторант и аз поръчах да ми приберат остатъка от порциите ми за вкъщи. Той вика "защо?" (всичко трябва да му се обяснява). Отговарям: за да не стане зян (много съм романтична, особено когато чуя думата "семейство"). Докарва ме пред нас, отваря ми вратата да сляза и понечва да ми връчи торбата с храната. Казвам, занеси я у вас. "Не, това няма да седи в колата!", изстреля той с комична за мен емоционалност. Да спомена само, че по време на вечерята обяви, че колата била най-ценното нещо, което притежавал за момента (дали не изрече фразата "колата е всичко за мен"?), пък когато вече си имал дете, то щяло да бъде най-ценното. Аз някак не бях спомената. Казвам - връщаме се пак пред нас - ти да не би да смяташ още да качваш пътници? Прибирай се у вас да си легнеш. "Първо ще направя още две обиколки на София.", отговаря ми се с момчешка усмивка, след което получавам и прегръдка като утешителна награда. А човекът: жив-заспал, деяни цял ден на 2 часа сън. Отклонявам достойно перспективата да се валя храна по улицата, която ми бива разкрита. Минава той от другата страна на таксито, а аз оставам с беличкия найлонов плик в ръка. Казвам, вече толкова ме ядоса, че ще направя с безценната ти кола нещо, което няма да ти хареса. След което го правя: сръчно поставям багажа с манджата на покрива на возилото. И беше тишина. Цяла секунда тишина, след което се чу "това сега защо го направи?" -  кротко, защото човекът е добър. А аз, вече поела с тихи стъпки към дома обясних с лошотията, която си нося по наследство: "за да те е яд.".

Както казах на Андрей по повод на липсата ми в комбинацията с колата и детето, искреността е по-важна. :)

Вече пред входа чух как изсвистяха гуми в тъмното.

Не знам дали по моята улица в момента не се валят миш-маш и салата "Снежанка"... Но предполагам, че ги е изхвърлил :(  , иначе рискува да му нацапат колата. Така или - иначе - днес ще му обясня, че майките понякога се чувстват зли, за да могат да си опазят децата. А той е пробудил майчинския инстинкт в мен. И ще го поканя на обяд. :-)

Целувки, твоя: Вихра