Здравейте,

Направи ми впечатление, че често споменавате да се борим с притеснението си, като се изправяме пред предизвикателствата на срещите с външния свят. Нека посоча един по-различен избор. Самотата.

Според мен, когато боли при контакта с околните, е разумно да се постараеш повече време да оставаш сам. (Това е и донякъде очевидно - щом се опариш на печката най-напред дръпваш ръка, нали?) Има неадекватност между бурните събития в емоционалния свят и обичайно неутралните към преживяващия ги житейски ситуации. Защо да не си дадем почивка от тях, моментът определено е подходящ  Има толкова неща, които човек може да прави, докато е сам. И да се научиш да обичаш да си сам, да цениш живота си, да си благодарен, когато си щастлив и да приемаш спокойно да се чувстваш нещастен - това помага да придобиеш чувство за достойнство. Освен това част от стреса се дължи на генерализирането на проблема: не искам да съм тук, това продължава, не мога да се измъкна от тези емоционални цикли, заслепяващо усещане за провал. Истината е, че животът трае доста дълго и ще ни се случват най-различни неща. Не можем да задържим хубавите моменти и една прекрасна вечер, в която си доволен от деня, в която има надежда за бъдещето, отлита безвъзвратно. Не можем да задържим и минутите на неудобство и срам, в които губим контрол. Затова нека имаме едно наум, че за всичко си има време, че всичко отминава и идва ред на ново преживяване. Защо тази самокритичност?

Да, тук идва въпросът, с какво се идентифицираме? И как се получава, че така прекаляваме с емоционалния откат? Отговорът на двата взаимосвързани въпроса е индивидуален. Как пък става така, че хем за да си отговорим, трябва да останем сами и да анализираме фактите, хем имаме чудесен "проблем", който настоятелно ни насочва към самотата. Честито!

Освен това страховете ни не са без основание. Интригите, осъждането, ненавистта към ближния не са научна фантастика. Затова, как да ви кажа, вярвам си без да си обръщам прекалено внимание. "От пейката, покрай която минах, ми се присмяха." Защо да не е вярно? Защото е неприятно ли? Ами нищо чудно да е така, още повече че много добре знам с какво мога да дам повод. Или, изказваш се. "Абе нещо... не ми се радват. Не, не ми се радват." Ами, да, какво се чудиш, след като си го усетил, точно такава е работата. ("Хм. И аз не им се радвам. Това проблем ли е?")

И за финал ще акцентирам върху един текущ избор на самотата, актуален избор за човек с нашия проблем. Да бъдем повече сами, за да се научим да отговаряме пред себе си. Да бъдем собствената си предана публика. Нека не избързваме с отъркването в множеството, само защото дотук не ни е бивало да се занимаваме с това.

Моята теория е, че човек не може да бъде самотен в нашия свят. Дори и да остава постоянно сам, той ще създава вътрешното напрежение, което му е необходимо да живее. Спомни си Робинзон, допреди появата на Петкан.
„Проблемите не са тук, за да се решават, те са само полюсите, между които се създава необходимото за живота напрежение."
Херман Хесе