Напоследък ме е страх от смъртта. Това е ново преживяване за мен. Страх ме е от моя край и от това, че ще загубя близките си хора. Чела съм, че животът не свършвал със смъртта, че после продължава да те има. Но от своя опит не мога да твърдя, че е така. Понякога спя толкова дълбоко, че часовете на сън не оставят никакъв спомен в паметта ми. Времето е изчезнало. Сякаш наистина не съм съществувала, нито е имало време. А смъртта е още по-голяма неподвижност и бездействие. След като в единия сън мога да пропадна така, колко ли повече бих се изгубила в смъртта.

      Случвало ми се е толкова да ме е страх, че ще умра, че да не смея да заспя, защото усещам как губя контрол над съзнанието си, което напуска тялото през темето ми. Усещах как изоставям тялото си и не знаех дали това е смърт или не. Усещала съм живота си като вибриращата през въртящите се перки на вентилатор светлина и ме е било страх, че тези вибрации могат да стават все по-бавни, докато накрая настъпи пълен мрак. Без светлината, в която трепка моят животец.

      Близките ми - така съм свикнала да ги има. Какъв начин да се разделя с майка си - тя ще ми остави тялото си и ще се стопи в спомените ми за нашите срещи. Отсега страдам за това. Да я погреба е като че ли сама да реша да я махна от живота си. Мамо, не искам да те губя! Дано е задълго, но не завинаги. Дано има отвъден свят, където ще се съберем и ще празнуваме.

      Когато се роди човек, когато се роди човек, той става първо част от семейството, сетне и на по-голямата общност от хора, сред която се развива. Когато дойде смъртта, човекът вече има много да губи. Семейството, приятелствата, може би дори и света. Накрая и тялото, което толкова е обичал и за което се е грижил. Той става част от една още по-голяма общност, тази на умрелите. Всичко това, в културно отношение. Човешките Божества представят нашата същност, която е с нас, докато сме живи; после с нашите наследници, докато те са живи, макар ние вече да не сме.

      Смъртта била като да строшиш електрическа крушка: вече не свети, ала ток продължава да има. Не знам какво е да си ток и дали изобщо той има общо с бъденето. Позната ми е светлината. За разлика от слепците, свързвам я с наличието на съзнание у себе си. Марк Аврелий нарича хората "душа, която носи мъртвец". Излизаш по улиците - парад на мъртъвците, изнесли ги слънце да ги види. Завчера гледах "Ел Греко", кинофилм за живота на художника. Когато го привикаха отците от инквизицията да го разпитват, той заяви на баш инквизитора: "Не можеш да ме изплашиш с изгаряне на кладата, аз цял живот горя!" Какво безстрашие. Иска ми се да можех да кажа същото, но не мисля, че бих останала с ума си при мириса на собственото ми цвъртящо месо.

      След нас в смъртта ни, след нашата смърт искам да река, ще останат планините, горите, реките. Вярвам в това. Тази мисъл, че ще остане природата, внушаваща покой, ми помага да приема вестта че ще умра по-леко. (Мисълта, че времето и пространството ще свършат с мен, напротив, действа ми стресиращо.) Може и да е иначе, може въобще нещата да стоят съвсем различно. Завършвам, припомняйки, че смелият умира веднъж, а страхливият хиляди пъти. Затова трябва да изберем да бъдем смели и ви го пожелавам.