На спирката на автобуса се бяха събрали неколцина. Приближиха две кучета. Едното вървеше напред. Приближи се към Застаналия напред и вдясно от навеса.

 

Кучето: Абе, бате, дай ми от твоя сандвич. Дай ми, или ще ти подуша дупето.

 

Забелязала съм, че хората не обичат кучета, които не са техни да им душат онези неща. Намеси се съдията.

 

Съдията: Тези гащи, които нося в момента са още чисти.

 

Младежът си ядеше сандвича. Кучето го подуши. В неловката тишина подслушваха притежателите на питомни кучета. Не бяха се намесили. Внезапна за тях бе словесната намеса на Останалия по-назад.

 

Останалия по-назад: Дай му. Иначе ще ви души всичките наред.

 

Той не бе приятел на човека; знаеше, че онези, които го чуваха, не разбират това. Все едно му беше. Животинската психика на изнудвача на нивото на човешките прасци нямаше да доведе до насилие. Хората бяха с достатъчна численост и бяха всичките възрастни.

 

На спирката се намираше и младичка, учителка по акъл. Тя щеше да превъзпита кучето, тя щеше да го промени!

 

Младичка (скрий се, куче): Ти можеш ли да отхапваш?

 

Кучето беше приятел на човека. Щом Застаналия напред и вдясно от навеса наведе тестяния джоб, кучето стръвно го отхапа и отмъкна по обратния път, последвано от другия.

 

В заключение от факта, че кучето не поддуши дамата, младежът е кавалер. Колкото до другия, той е пес.

Жанрът е - рецензия. Горното заглавие е заглавие от блог-а на sulla. Както каза една приятелка навремето, лошото, когато си критик, е, че не можеш просто да кажеш "това ми хареса".

Обаче не смятам да критикувам този път. Постинга с горното заглавие от блог-а на sulla много ми хареса. Забележете, моля, че пиша в полето за коментари. Невинаги правилно разбирана, дори от себе си, ще поясня защо коментирам свой постинг с рецензия по друг такъв.

Виждате ли, на мене много ми харесва идеята двама души, които се обичат (в моя случай, и постинг, а също в постинга на sulla: от мъжки и женски пол) да ядат едно и също.