Здрасти,
      След 23. 12. 2007 ми се случи да прекарам един ден на пода в стаята си, докато зад джама на прозореца ехтеше многогласно думата "курва", с голямо извинение - понеже тази дума ми е много неприятна. Пробивът в самотата ми настъпи след коментара ми - номер 6 - в блог-а на соуфеър. http://sophware.blog.bg/viewpost.php?id=136041 е адресът на постинга от цитираната дата на пишещият под псевдонима Соуфеър. Моят коментар засяга въпроса за гласността. Не разбрах причината анонимен, коментирал след мен, да посочи, че ми е било отговорено с атака от страна на Соуфеър. Но е истина, че към мен бе постъпено немилостиво, нито ми беше обяснен смисъла на приложената към мен техника на смачкване.
      Наком пък, чийто единствен в момента постинг четох тази седмица, отбелязва, че автори, сред които чета единствено Иво Беров, превръщали гласността в курва, вързана на кол и с парцал на очите. Отново тази некрасива дума. Г-н Беров има постинги, които щедро попълва с тази дума, което за мен е трагично.
      След атаката изтрих всички свои постинги. Някои от тях обичах. Мъчно ми е за тях, не съм запазила нищо, защото това, което ми се случи беше много страшно.
      Всъщност, Иво Беров бе причината да разбера за блог.бг и да ми хареса да се изявявам в него. Скоро той публикува серия от четири постинг-а за Сталин, Шостакович, прочие. В един от материалите се среща думата вълшебства. В моя коментар номер 6 също говорих за вълшебства. Относно хората, които, замаяни от тях, започвали да се питат кой е вълшебникът: не гледам така на вълшебствата. Но ми хрумна да си потърся в http://ihtik.lib.ru "Изборът" на Суворов. Предпочетох да проявя търпение, за да си набавя продължението на романа на хартия.
      Моля жените да не бъдем обиждани. Тъжно е да бъде харесвано да губим достойнство. Тъжно е жените, които не са се сетили да се харесват такива да бъдат въвеждани в недостойно състояние.

Може би сте първия човек в блога, който поставя сериозно този въпрос. Ако имах възможността да се изказвам профисионално бих написал постинг за подобна тема. Иначе за любовта всички сме въодушевени...
Поздрав!

Кажете ми за любовта, моля - тя е най-важна. Когато я има. Когато не я виждаш, но знаеш, че я има и мислиш за нея.

Все пак, кажете ми, моля, и за темата, кое ви направи впечатление по-точно. Питам, защото можех да продължа постинга, но спрях, за да кажа ясно поне някои неща.

И нея възхвалихме като любовта, а често я мачкаме по свой си, бай Ганъовски начин. Имам чувството че доста от пишещите в това блогово пространство, въпреки че пишат превъзходно, показват лошо поведение срещу противно мнение и се държат направо кариеристично. Правят си кариерата хората. Всеки си избира пътя...
Но казаната дума не е хвърлен камък.
Аз се опитвам да я приема като перушинка, а ако те са повече, правя от тях възглавничка...на кученцето. Така че от всичко има полза, дори и от лошите думи.
Имаш ли си кученце?

Любовта?
Мога да споделя само скромното си мнение за нея.
Любовта никой не може да опише изцяло.
Тя е като Северното сияние. То също не може да се опише. Сиянията са бързо сменящи се пламъци от светлини, на които се възхищаваш на нощния небесен екран. И които са винаги различни!
Като пламъка на любовта, който понякога затихва, просълзява и пламва в синкав животворен пламък.
Понякога обаче Съдбата като свекърва се опитва да въвежда своите правила в любовта...Това е трудното...
Но какво може да победи човека?!

Мечтата също се чувства уютно в дома на любовта.
Милата идва да помага, а понякога несъзнателно вреди, защото може да превърне цялата ни любов в една Мечта.
Безкрайна тема!
В постинга на mayami "Любовта е най-егоистичното чувство" има много и прекрасни коментари.

А времето за прошка наистина е дошло.
Един 'етикет' чака своето истриване.
Поздрав, здраве и любов!
:)

:) Благодаря за благопожеланията.
И, да, имам си кученце и много се обичаме :)
То е момиче, златист кокер-шпаньол. Твоето какво е?
Въпросът ти "Но какво може да победи човека?" ми напомня за изказването ми на края на един изпит пред колегите, че "Животът е по-силен от човека.".

Тогава преподавателят ни караше след като ни е изпитал и ние да му задаваме по един въпрос. Попитах го - не си спомням дословно, но все пак достатъчно добре - има ли смисъл човек да иска да е щастлив, след като на практика е ту щастлив, ту после става тъжен, независимо от добронамереността му към самия него и към другите човешки същества. Той твърдеше все пак, че не е точно както мисля и ме насочи към френските автори, писали за изкуството на живеенето.

Аз тогава за първи път се бях сблъскала с феномена what you want is not that you get. Оттогава станах впечатлителна към случаите, когато отиваш нанякъде, а пристигаш другаде или по-близкото до реалността: да имаш една идея за това какво ти се случва и какво се случва, а резултатът от усилията ти да е съвсем различен.

Колкото до усилията един именно френски автор бе обяснил, че те са необходимо условие за щастието, но ако ги полагаме без да преценяваме крайното удоволствие, което ще ни донесат. Не знам дали имаше много смисъл да цитирам, освен за да вметна, че най-вредна за гласността е автоцензурата. За любовта - на едно друго място :)