Защо повето хора са нещастни в любовта или самотни? Според мен главният проблем идва оттам, че не можем да проумеем, че хората не са предмети и не могат да бъдат притежавани. Всеки има право на свободна воля. Никой не може да контролира мислите и действията на някой друг. Ревостта е болест, която вреди единствено на този, който я изпитва. Всеки втори брак завършва с развод. Дали, ако ревността не съществуваше като чувство щеше да е така? Ако тя не съществуваше, нямаше да има толкова разбити сърца, деца, израстнали само с един родител и толкова нещастни бракове. Защо искаме да притежаваме хората? Просто не можем да приемем, че можем да имаме щастлива връзка и паралелно на това да се срещаме и с други хора. Аз, лично смятам, че когато един човек е истински влюбен, той няма да има желание да поддържа любовни отношения с някой друг. Но дори и да иска, то това по никакъв начин не засяга отношенията на въпросния човек с нас.
Как ви се струва този начин на мислене? Приемате ли го?

не искай мнения, почети книги

Факт е, че еволюцията не е унищожила ревността, значи от нея има някаква полза за вида. Имало е млобройни племена, не само ескимосите, които са пращали жените си при чужденци. При тях еволюцията е унищожила ревността, защото в малката общност само с чужденци няма кръвосмешение и израждане. Може да се пише безкрай, но ще приключа бързо.
В големите общности ревността е неизкоренима. Непоносимо и унизително чувство, чиято причина ще рискувам да опростя до "шесто чувство", че партньорът би имал по-жизнена връзка с друг(а). Имал съм късмета да изпитам взаимна любов, за която май има само една дума - нирвана. При такова пълно чувство, че обичаш и си обичан, няма място за ревност. На някакъв рожден ден, едно момче покани приятелката ми на танц. Тя нито за чиг не спря да ме гледа с, как да кажа, обожание, и не ми мина през ум да рявнувам. Прекъсвал съм подобен танц на друга "приятелка" (всъщност съпруга), защото съм виждал, че се забавлява по-добре отколкото с мене и е потенциално готова за капулация. В семейството става една, майка плаче, защото има деца и зарад тях човек жертва какво ли не. Разводът си е катастрофа и трайно наранява децата, повече от всеки скандал без физическо насилие.
Та, ревността май дава еволюционно предимство на тия, които умеят да я избягват при възможност, или да я потискат при неабходимост. Това всъщност е проява на интелект, а него еволюцията поощрява безспорно.
Излиза, че чрез ревността евопюцията изпитва жестоко и поощрява издържалите това изпитание. Изпитание на интелекта, самоуважението и любовта към децата.

ти как виждаш отношенията в една " връзка" : това е хубаво време за приятелство и секс, докато и на двамата им е приятно,
или виждаш "връзките" като начало на нещо трайно като брака?

Дори ако с ума си виждаш първото, явно сърцето ти при все това е традиционалист и търси трайност. Ревността е охрана пред трайността. Когато не е болестна, а нормална ревност.

Аз мисля че както и гневът, и ревността е нещо полезно и нормално. Щом го имаме като емоция, то има определена функция.

Трайността , от своя страна, не е скука. Тя е Условието да раждане, изграждане, и развитие в една връзка! Да не говорим и за отглеждане на деца в нея. Но дори да нямат деца. Всеки от нас търси постоянен договор, сигурна работа, собствено жилище, и земя която не е под аренда нали ...? А защо тогава искаме душата ни да приема да живее като клошар ден за ден - ту при този, ту при онзи.

Дали в твоя случай е имало повод за ревност, дали трайността и искреността на вашите отношения са били застрашени, знаеш само ти, и никой от НЕТ-а не може да ти каже истината. Сърцето ти я знае.