Да, наистина общуването с теб ми допада. Ако прочетеш това преди семинара в института по електроника, можеш да ми пратиш СМС, за да се уговорим и отидем двамата. Не си спомням, ако сме уточнявали за какво е, дано е интересен. 

Виждам, че писмото ми е било добре прието. Напоследък и аз нямам вдъхновение да пиша дълги писма. Малко съм отчаяна от качеството на обратната връзка при електронните писма. Сигурно, защото много пъти не са ме разбирали. От друга страна бих си била скучна да се повтарям. А от всички хора на този свят най-много имам себе си. Затова - гледам да не си досаждам. Затова - пиша, когато смятам, че ще успея да открия нещо ново, да изразя себе си по нов начин.

Петър, за неясните моменти от моето текстче: няма да се връщам към конкретните думи. Имаме време-живот, поради което по-скоро ще разчитам, че нататък ще задоволиш нуждата си от дълбочина на разбирането към приказките ми. Разбира се, ако имам какво да ти кажа. От твоите думи по-долу и от общуването с теб имам усещането, че си в период на очакване да ти се случи зло. Смъртта е част от черната перспектива пред теб. Ти обаче обичаш да обличаш светли дрехи. И определено си част от нас, живите, а не от тях, мъртвите. Според мен си заслужава да обърнеш внимание на това разделение. Ти ми говореше, че забелязваш добро и зло, красиво и грозно и че това е твое достойнство. Според мен остава една стъпка към това да го счетеш и за свое богатство. Имаш много неща, за които да си благодарен, че са си твои. По някаква причина - според мен естетическа, ти не избираш да си точно благодарен. А например, да мислиш мрачно, докато същевременно изглеждаш приятно оптимистичен. Това е хубав личен стил. На мен ми допада.

За мен въпросът е можеш ли да растеш още, да побереш повече от света в живота и интересите си. Да обичаш един по един обектите от света. Както ти дадох примера със цветята. Ето, виждаш жълтурче и то ти харесва, настройва те жизнерадостно. После виждаш роза, която ухае прекрасно. Освен това е нежна, но е с бодли. И е беззащитна пред човешкото желание да бъде откъсната въпреки, че се е защитила. Тя може да те накара да се чувстваш силен. И понеже всички тези преживявания са си лично твои, едно по едно те правят и света по-твой. И те легитимират като един от живите. За мен мъртвите са друг отбор. Остави настрана за момент асоциациите, които предизвиква у теб думата смърт. Или самото умиране, преходът. Значи за мен ние сме две групи от хора, които имаме силна принадлежност всеки към своята си група. В този смисъл аз избягвам да обичам умрялата си баба. Аз я обичах, и то много, но докато беше една от Нас. Сега тя е от Тях. Вазов беше писал в едно стихотворение "Покойници, вий в други полк минахте." Така ни виждам и аз - като две войски, изправени на едно бойно поле, на което се води битката за душите ни. Дали да са от живите, или от мъртвите.

Религията ни разкрива картината на втора, ако питаш мен, по-малко страшилищна война: отново за душите ни. Дали ще бъдем добри или зли. Религията ни учи, че тази война се води с пълна сила, докато сме живи, сетне... Може би мир. Мир със своя индивидуален резултат от битката.

Съжалявам, че не си успял да се самоубиеш. За останалия жив това е пореден неуспех, затова е кофти, потиска духа. Ако щеш потиска бойния дух. Трябва смелост, за да осъзнаваш че си жив. Тук ми хрумва, че по комунистическо време е вървял изразът "Животът е борба." . Винаги ми е носел усещане за рутина и спарен въздух. И ме е карал да избирам за себе си мисли за свобода и ненасилие. Частен случай на което е неяденето на месо. Макар че животните могат да бъдат и ритуално убивани. Да се свържеш с Бога на мъртвите животни и да го помолиш да даде няколко от телата на своите, на умрелите, за да послужат на нас, на другите, на живите.

Имай предвид, че ако беше успял да се самоубиеш нямаше да те ям. Понастоящем въобще нямаше да ме интересуваш.

Ти си опитал да предадеш живите. Не очаквай да не опитаме да ти отмъстим. И не мисли, че мъртвите не са те забелязали. Те обаче не бързат, защото те нямат време, за разлика от нас. От тях ще си го отнесеш, колкото си го отнасяш сега. Все тая. Докато живите сме по-припряни, пък и това, че имаме какво да губим е по-очевидно за нас. Губим време. Поне. Губим миналото при всяко влияние на повяващата от бъдещето промяна. Но ако не ни се дадеш ще си докажеш правото да си сред нас и предателството ще бъде забравено. Още едно нещо, на което живите сме способни - да забравяме.