ЙЕРЕМИАДИ

                                                                    от Ален

      ПОЖЕЛАВАМ ВИ през годината, която започва, т. е. за времето, което е нужно на Слънцето да се издигне до най-високата си точка, а после да слезе до най-ниската, да не си казвате, а и да не мислите, че всичко върви от зле на по-зле. "Каква жажда за злато, пламенно желание за удоволствия, забравяне на задълженията, нахалство на младостта, кражби и нечувани престъпления, безсрамие на страстите, и, накрая, лудост на сезоните, които ни носят меки вечери посред зима." - ето един стар колкото света рефрен; той означава само това: "Нямам вече смелостта, нито радостта на моите двадесет години.".
      Ако това беше само още един начин човек да каже какво изпитва, той би понесъл тези съждения, както понася тъгата на онези, които са болни. Но тези приказки имат сами по себе си неизмерима мощ; те раздуват тъгата, уголемяват я, покриват с нея като с палто всички неща и така следствието става причина; едно дете здравата може да се уплаши от своето другарче, което самото то е дегизирало като лъв или мечка.
      Ясно е, че ако поради естествена тъга един човек обкичи къщата си като катафалка, той ще става само по-тъжен, като всички неща остро ще му припомнят неговата мъка. Същото важи за нашите идеи; ако поради настроение оцветим хората в черно и обществените дела в тоновете на разрухата, тази карикатура на свой ред ще ни хвърли в отчаяние; често най-интелигентният човек най-добре мами самия себе си, защото неговите декламации имат вид на нещо разумно.
      Най-лошото е, че тази болест се прихваща; тя е нещо като холера на духа. Познавам хора, в чието присъствие не може да се каже, че като цяло чиновниците са по-честни и по-старателни от едно време. Онези, които следват своите страсти, имат толкова естествено красноречие и толкова затрогваща сърдечност, че печелят слушателите на своя страна; а който иска да бъде справедлив, играе ролята на глупак или на шегаджия. Така вайкането се установява като догма и скоро става част от учтивостта.
      Вчера един тапицер, за да поддържа предварителен разговор, съвсем наивно каза: "Сезоните се объркаха. Кой би повярвал, че е зима? И лятото беше такова; човек вече не знае какво е.". Говореше така след жестоките жеги тази година, които бе усетил като другите. Но баналната фраза е по-силна от фактите. Съмнявайте се във вас самите, вие, които се смеете на моя тапицер; защото всички факти не са тъй ясни и запазени в спомена като прекрасното лято на 1911 година.
      Моето заключение е, че радостта няма авторитет, защото е млада, и че тъгата седи на трона, и винаги я уважават. От което правя извода, че трябва да се съпротивляваме срещу тъгата, не само защото радостта е добра, което вече е основание, но и защото трябва да бъдем справедливи, а тъгата, винаги красноречива и винаги властна, не иска нищо друго, освен разбиране.
                                                                                                                            4 януари 1912